一個陌生女人的來信

Когато известният романист Р. се завърна рано сутринта във Виена от една освежителна тридневна екскурзия в планината и си купи вестник на гарата, едва хвърлил поглед на датата, той си спомни, че днес е рожденият му ден. Четиридесет и първият, съобрази бързо той, и това откритие нито го зарадва, нито го натъжи. Разлисти набързо шумолящите страници на вестника и с наемен автомобил се прибра в жилището си. Слугата му съобщи за две посещения и няколко телефонни обаждания по време на отсъствието му и му поднесе на табла натрупалата се поща. Той небрежно прегледа писмата и разкъса няколко плика, чиито податели го интересуваха; едно писмо, надписано с непознат почерк, което му се стори твърде обемисто, засега остави настрана. Междувременно му бяха поднесли чая; той се облегна удобно във фотьойла, прелисти още веднъж вестника и няколко печатни издания; после запали пура и най-сетне посегна към отложеното писмо.

著名小說家R.在山裡作了三天令人神清氣爽的遠足，一大早回到維也納，在火車站買了一份報紙，目光剛掃過日期，便想起今天是他的生日。第四十一個生日了，他很快想道，這一發現既沒讓他高興，也沒讓他難過。他匆匆翻了翻沙沙作響的報紙，便搭一輛計程車回到寓所。僕人稟報說，他不在的這幾天有兩位客人來訪，還有幾通電話，隨後用托盤把積攢下來的信件送了上來。他漫不經心地看了看這些來件，拆開了幾個因寄信人而引起他興趣的信封；有一封信字跡陌生，看上去又太厚，他便暫且推到一邊。這時茶已端了上來，他舒舒服服地靠在扶手椅裡，又把報紙和幾份印刷品翻了一遍，然後點上一支雪茄，這才伸手去拿那封擱在一旁的信。

Бяха около две дузини набързо изписани страници с непознат, неспокоен женски почерк, по-скоро ръкопис, отколкото писмо. Неволно той още веднъж опипа плика, да не би в него да е останало забравено придружително писмо. Но пликът беше празен и също като самите листове не носеше нито адрес на подателя, нито подпис. Странно, помисли си той и отново взе писмото в ръка. „На теб, който никога не ме позна“, пишеше най-горе като обръщение, като заглавие. Той се спря учуден: нему ли беше отправено това, или на някой въображаем човек? Любопитството му внезапно се събуди. И той започна да чете:

那是大約兩打匆匆寫成的信紙，出自一個陌生女人之手，字跡凌亂不安，與其說是一封信，不如說是一部手稿。他不由得又摸了摸信封，看看裡面是否落下了什麼附信。可是信封是空的，和信紙本身一樣，既沒有寄信人地址，也沒有署名。奇怪，他想，又把信拿在手裡。「致你，從來不認識我的你」，信的上端這樣寫著，像是稱呼，又像是標題。他驚訝地停了下來：這是寫給他的，還是寫給一個夢中人的？他的好奇心一下子被喚醒了。於是他開始讀信：

*

*

Детето ми умря вчера – три дни и три нощи се борих със смъртта за този малък, крехък живот, четиридесет часа седях край леглото му, докато грипът разтърсваше в треска горкото му пламнало телце. Слагах студени компреси на горещото му чело, държах неспокойните му малки ръчички ден и нощ. На третата вечер рухнах. Очите ми не издържаха повече, затвориха се, без да усетя. Три или четири часа спах на твърдия стол и междувременно смъртта го отне. Сега той лежи там, милото, горко момченце, в тясното си детско креватче, точно както умря; само очите са му затворили, умните му тъмни очи, ръцете му са скръстили върху бялата риза, а четири свещи горят високо в четирите краища на леглото. Не смея да погледна, не смея да помръдна, защото когато свещите трептят, по лицето му и по затворената му уста пробягват сенки и тогава е тъй, сякаш чертите му се раздвижват, и бих могла да помисля, че не е мъртъв, че ще се събуди отново и ще ми каже с ясното си гласче нещо детински нежно. Но аз знам, той е мъртъв, не искам да гледам повече, за да не се надявам още веднъж, за да не бъда разочарована още веднъж. Знам, знам, детето ми умря вчера – сега на света имам само теб, само теб, който нищо не знаеш за мен, който в това време безгрижно се забавляваш или лекомислено си играеш с неща и хора. Само теб, който никога не ме позна и когото винаги съм обичала.

我的孩子昨天死了——三天三夜，我為這條幼小、嬌弱的生命同死神搏鬥，流感使他那可憐的、滾燙的身子在高燒中顫抖，我在他床邊坐了四十個小時。我把冷毛巾敷在他發燙的額頭上，日日夜夜握著他那雙不安的小手。第三天晚上，我垮了。我的眼睛再也撐不住，不知不覺就闔上了。我在硬椅子上睡了三四個鐘頭，就在這時，死神把他帶走了。現在他躺在那裡，這個可愛的、可憐的男孩，躺在他窄小的童床上，和他死去時一模一樣；只是人們闔上了他的眼睛，他那雙聰慧的、烏黑的眼睛，把他的雙手交疊在白襯衫上，四支蠟燭在床的四角高高燃著。我不敢朝那邊看，不敢動一動，因為蠟燭一搖曳，影子就從他的臉上和緊閉的嘴上掠過，那時就好像他的面容在動，我會以為他沒有死，他會重新醒來，用他清脆的聲音對我說些孩子氣的溫柔話。可是我知道，他死了，我不願再朝那邊看，免得再一次心存希望，再一次失望。我知道，我知道，我的孩子昨天死了——如今世上我只有你了，只有你，你對我一無所知，你此刻也許正無憂無慮地玩樂，或是同世間的事物和人們調笑。只有你，你從來不認識我，而我卻一直愛著你。